ОрехътЕсента ожари баирите, позлати горите и тихичко полегна в селото. Аромат от печени чушки, туршии, сено и горяща шума изпълваше дворовете.
Някъде кукуригаха петли. Някъде режеха дърва. Лаеха кучета, блееха овце. Само в крайната къща край дерето беше тихо. Прозорците бяха затворени, перденцата пуснати. На долното стъпало на дървената стълба, която водеше към горния кат на къщата, седеше млада жена. Беше се загледала в сухата пръст на градината и повехналите гергини. По едно време се изправи, наметна черната си забрадка и бавно тръгна към големия орех, който хвърляше дебелата си сянка чак на пътя. Облегна се на него и се загледа към върха му. Висок израсна. Кичест. Тази година щеше да даде много орехи. Хубав плод. Едри ядки, тънка черупка. Такъв го искаше Манол.
Тогава... Преди години, когато я доведе като невяста, Манол посади ореховото дръвче и все си мечтаеше да върже детска люлка на този – долния клон.
Санда повдигна ъгълчето на черната си забрадка и попи сълзите си. Едно чедо не можа да му роди. Утробата ѝ тръпнеше, изгаряше... Като разорана нива очакваше семето, но - не било писано. Манол никога нищо не ѝ думаше. Нито я кореше. Само от година на година ставаше все по-мълчалив, докато съвсем спря да говори за това къде ще върже люлката.
Намериха го под дървото. Беше нагласил дългия прът, с който всяка година брулеха орехите. Сякаш беше поседнал да си почине под шарената сянка - облегнал гръб на дебелия ствол и вперил поглед към върха му. Преди неделя му струваха деветини. Санда все още чуваше гласа му, стъпките му. Все още го очакваше – сякаш ей сега ще отвори и ще дойде при нея. Ще я прегърне топло и ще положи главата ѝ до сърцето си. ,,Чуваш ли го? За тебе тупти. Тебе иска. Тебе чака.“ Все така ѝ шепнеше Манол, а после... После сливаха небе и земя, гасяха пожари, хвърляха пот и семе, но...
- Како! Како!
Санда се обърна сепната и се загледа към портичката. ,,Манол!“ Усети как я обзема топлина, коленете ѝ се подкосиха и се отпусна на земята.
Всяка есен в селото пристигаха тумба цигани. Настаняваха се на големия завой до извора. Разпрягаха конете, пускаха ги да пасат край пътя и започваха да разтоварват каруците.
Опъваха палатките, правеха си чардак с една мушама и постилаха няколко рогозки. Палеха огън отпред и започваха да калайдисват – тави, менци, казани. По-младите ходеха из селото и купуваха вълна, кожи, орехи. Добри бяха - нито крадяха, нито се биеха. Селяните ги чакаха. Дойдеше ли края на септември, пожълтееха ли горите, започваха да гласят каквото имаха за продаване или за калайдисване.
И сега дойдоха така – с гюрултия, смях и цигански песни. Най-старият циганин, дядо Ангел Мангето, разпали огъня, нагласи до него всичко, което му трябваше и подвикна на Милка:
- Миле, вървете дядовата да повикате из селото. Нека хората да знаят, че сме тук. Вземи и Асен с теб – да го научат, да разберат, че ти е мъж и че и той е от нас. Остави малкия на майка си и тръгвайте.
Милка пъргаво стана, погледна бебето, което спеше, махна с ръка да изгони мухите от главичката му и се запъти към конете. Асен косеше край пътя. Тя се спря и се загледа в него. ,,Хубавец е“- помисли си и се усмихна. Леко разкрачен, Асен повиваше снага, а косата пееше в здравите му ръце. Милка се наведе, взе едно камъче и го хвърли до Асен. Той се обърна, видя я и захвърли косата. Затича се към нея и я събори в сеното.
- Остави ме, де! Аааа, няма да ти се дам! Ха, ха, ха! - смехът на Милка кънтеше под узрелите къпини. Усещаше тялото на Асен. Напрегнато, жилаво. Устните му се впиваха в мургавата и пазва. Искаше я. Всеки миг я искаше. Нямаше насита Асен. Пожарите, които разпалваше Милка в мъжкото му тяло, нямаха укротяване.
- Остави ме, де. Нали чу – трябва да ме пазиш. Ако искаш да ти родя още един юнак, ще ме пазиш.
Асен се отпусна по гръб на сеното и с едната си ръка разроши косите и.
- Добре, де! Добре де, лудетино. Като се роди и тоя ми син, тогава ще те науча аз тебе. Кажи сега защо си дошла? Малкият какво прави?
- Сега спи, ама след малко трябва да го нахраня. Дядо поръча да минем през селото да викаме. Ако селяните имат за продан вълна, менци за калайдисване, орехи за брулене или друга работа – да научат, че сме тук. - Милка седна и заопъва басмената си блузка.
- Хайде, ставай. Ще ходим двамата да викаме. Трябва да те познават хората, Иначе - няма работа. Аз отивам да нахраня малкия, а ти върви в тази крайната къща. Тя е на кака Санда и бачо Манол. Кажи им, че си ми мъж. Добри стопани са те – и орехи брулим, и вълна купуваме, и някое пиле ще ни дадат. Върви да питаш за ореха, а след това ела да свършим и другата работа.
Той се опита още веднъж да я повали на земята, но Милка пъргаво скочи и затича към катуна. Асен се протегна, стана и заотупва дрехите си от полепналата трева. Поогледа се. Видя, че конете пасат спокойно и бавно тръгна към крайната къща с големия орех. Още усещаше мъжката си сила. Не можеше лесно да утоли любовния глад, който жареше тялото му. Ама и Милка… Усмихна се и се подпря на ниската портичка. Погледна към ореха и видя младата жена с черната кърпа. Искаше да извика, но погледът му пролази по стройното женско тяло и той само преглътна. Видя я как се облегна на дървото и се загледа нагоре. Жарта, която тлееше в слабините му отново го изгори. Въздъхна и извика: ,,Како, како!“ Тя се обърна към него, погледна го сепнато, промълви нещо и тялото и се отпусна под големия орех.
Асен бързо отвори портичката и се затича към нея. Забрадката ѝ се беше изхлузила, а кестенявите къдрици на косата ѝ блестяха като медени от слънцето. Той коленичи, сложи главата ѝ на коленете си и леко я разтърси. ,,Како!“ После се наведе и опря ухо на сърцето ѝ. Чу лекото, накъсано тупкане и понечи да се изправи. Тогава усети и особената топлина на гърдите ѝ. Ръката му бавно се плъзна към челото на Санда. Започна нежно да я гали като не спираше да говори:
- Како, какво ти е? Събуди се! Тук съм! Ще ти помогна!
Все още замаяна, Санда леко отвори очи и отново видя Манол надвесен над нея. Наистина беше! И я галеше, и шепнеше: ,,Събуди се! Тук съм!“ Манол! Само очите му... Само очите му бяха някак си по други... с цвят на орехи. Тя протегна ръце, прегърна изгората си и промълви: ,,Не ме оставяй! Искам те! Обичам те!“
Заминаха си циганите. Шумата на дърветата окапа. Ветрове. Дъждове. Сняг... Голите клони на ореха дращеха небето и жално скърцаха. Всяка нощ Санда се будеше изпотена и неспокойна. Намяташе ватенката на Манол и излизаше на чардака. Всичко беше както всяка зима - само Манол го нямаше, а тялото на Санда наедря. Разхубави се. Въпреки, че не сваляше черната забрадка, лицето ѝ от ден на ден грееше с особена светлина. Свекърва ѝ започна да идва все по-често да ѝ помага за добитъка. Всеки път като дойдеше, излизаше пред портичката на приказка с комшийките, кръстеше се и повтаряше: ,,Чудо! Голямо чудо! Виж как е било писано – преди са си отиде Манол от този свят - да остави утеха на булката, па и на нас. Ама така е! Бог си знае работата.“ После влизаше в къщата, поеше добитъка, присядаше до Санда и тихо ѝ думаше:
- Бъди силна, невесто! Не се коси напразно. Вярвай, че само Бог знае какво и защо! А щом е рекъл Бог – така е трябвало.
Към края на май Санда се сдоби с толкова чаканата рожба. Извървя се селото да види малкия Манолчо. ,,Бащичко!“ ,,Одрал му е кожата.“ ,,Ех, Маноле, как не дочака да видиш рожбата си.“ Така шепнеха жените и не спираха да се кръстят. И свекърва ѝ беше все до нея. Помагаше с каквото може. Само понякога се вглеждаше в очичките на Манолчо - очички с цвят на орехи и тихо шепнеше: ,,Щом така си решил Господи – така ще бъде!“
Санда върза и люлка – на долния клон на ореха. Там я завари есента с отново узрелите орехи - да люлее малкия Манол. Там я завари и Асен, който пак дойде да пита:
- Како... ще брулим ли ореха?
Санда се изправи, прегърна Манолчо и тихо прошепна:
- Отсечи го!
Йорданка Андреева, Атина
* * *
ТАЗИ ТВОРБА В PDF ФОРМАТ -
http://www.bac.gr/competitions/2/razkazi/(2-1-4)-Orehat-Iordanka-Andreeva.pdf
Последни публикации-Simeon-Vasiliki-Teodosiu.jpg)
-Rodina-Maria-Angelova.jpg)
-Na-razhodka-v-planinata-Kirilka-Mihailova.jpg)
-Kiril-i-Metodii-Dafni-Tsoku.jpg)
-Moeto-selo-Mihaela-Mihailova.jpg)
-Moiata-Balgaria-Eleonora-Miteva.jpg)
-Eleonora-Miteva.jpg)